Дневникът на Алена

Това е въпросЪТ. Да, да - това наистина се оказа голям въпрос. Отначало мама и тате слушаха докторите и аз бях на казармен режим - минат ли 3 часа - “ставай, ставай, ставай - ма няма не искам, няма не мога”. Аз пък им го връщах тъпкано и им спуквах тъпанчетата с рев. Нека им - щом ми прекъсват блаженната дрямка.

Но минаха 3 седмици и внезапно се появи мъдрия глас на леля Тина (вещ спец в професията “мама”). Та тя светна мама и тате да не правят така с моят сън. Алелуя, лельо Тина. Вечно ще съм ти благодарна. Сега ме оставят да се наспивам и определено съм им много благодарна. Вече не плача толкова много и им се радвам като се събудя.

This entry was posted on Monday, April 23rd, 2007 at 11:08 pm and is filed under Мойте патила. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.